Актуално

Австралиецът Джок Полфрийман разказва за условията в затвора

Австралиецът Джок Полфрийман разказва за условията в затвора

В нова публична позиция, под формата на разказ от първо лице, австралиецът Джок Полфрийман разкрива за условията в затвора. Публикацията излезе на официалната страница в социалните мрежи на проекта "Не се обиждай, но..." и за броени часове предизвика лавина от двуполюсни реакции. Някои хвалят осъдения за убийство на младеж чужденец, че разкрива за проблемите на лишените от свобода. Други го нападат заради частния му случай - предсрочното му условно освобождаване 8 години преди по-рано предава Дир.бг.

Полфрийман е освободен от Центъра за чужденци в Бусманци, където пребиваваше след като го пуснаха от затвора. Той се помещава на частен адрес, който се пази в тайна, като няма да напуска страната до окончателно решаване на казуса му. Бе поискано преразглеждане на делото му заради общественото недоволство и острите критики към съдебното решение, някои от които идват от политическия елит. 

Позицията на Полфрийман, която е придружена с негова актуална снимка започва с няколко цитата на заглавия от медиите. Следва обръщение към читателите.


"Здравейте, аз съм Джок Полфрийман. Вероятно много от вас са чували какво ли не за мен. Вероятно за много от вас е трудно да разграничат манипулациите от обективните факти за това какво всъщност се случва в българските затвори. Това е разбираемо, тъй като до обществото достига само позицията на ръководството, никога гласовете на самите затворници. Като председател и основател на първото по рода си Българско затворническо сдружение съм тук, за да споделя с вас от първо лице на какво са подложени ежедневно лишените от свобода. Надзирателите в затвора далеч не са най-лошото, което се случва там. Генералното ръководство на затворите в България все още живее далеч в миналото. Затворите са ръководени като склад за хора. Служителите не са загрижени за затворниците, не ги третират като хора и не желаят да изпълняват задълженията си, които са не просто да охраняват лишените от свобода, а да ги поправят. Но за да се поправиш ти трябват курсове, образование, спорт, работа, срещи с психолози. През 2015 г. казах на един от началниците на затвора, че не разбирам защо продължавам да съм там, а той ми отговори: „Ти си тук, за да изтърпиш наказанието си.“ Аз му отвърнах: „Не, аз съм тук, за да се поправя.“

По думите на Полфрийман от позицията му, единствените хора, които са загрижени за поправянето на затворниците, са свещениците.

"Те са тези, които организират курсове, като нямат абсолютно никаква подкрепа от затвора, освен правото да влизат и да разговарят с лишените от свобода. Те са единствените, които искат абсолютно да минимализират риска от рецидив. Не всички служители в затворите не вярват в поправянето на хора. Не всички пренебрегват задълженията си. Но тези, които не го правят и които истински се опитват да помогнат, рано или късно биват смачкани от останалите и подават оставка, тъй като всячески се опитват да избягат от системата, нейната корупция и неефикасност. Голям проблем е и присвояването на средства, които иначе трябва да отиват за реабилитация на затворниците. Изглежда сравнително лесно за обществото да оправдае това, тъй като думата затворници неизменно се свързва с лоши хора - хора, които нямат право да се оплакват, хора, които трябва да бъдат наказани. Често пъти обществото е съгласно да бъде ощетено, стига затворниците да са по-ощетени. Защото парите, които се присвояват в затворите, в крайна сметка не са на затворниците. Те са на данъкоплатците. Но данъкоплатците изглеждат готови да приемат факта, че някой краде парите им, само и само това да се отразява зле на затворниците", пише под снимката на Джок Полфрийман. Там се казва и че заради масовото присвояване на средства в затворите липсва и каквато и да е система за помагане на наркозависими.

"Даже напротив – много повече хора излизат от затвора зависими, дори преди това да не са били. Хора, които са били здрави и в разцвета на силите си, се обръщат към хероин от отчаяние и от безсилие. Това, което ги подтиква, често са нехуманните условия в затвора и липсата на занимание. Тези хора нямат какво да правят, освен да лежат на леглото си 24 часа. Това е всичко, което имаш в затвора – едно легло в една малка и тясна килия. В тази килия може да има 4,6,8,10 човека, което прави личното пространство абсолютно невъзможно. В някои килии дори още няма тоалетни и течаща вода. В публичното пространство се претендира, че българските затвори вече са по европейски стандарт, а всъщност в немалко килии хората са принуждавани да използват кофи. Парадоксално е, че ръководителите на затворите често не вярват в образованието като средство за поправяне, но също така контролират целия достъп до образование на затворниците. Дори и да са минали всичко необходимо, за да са на тази позиция, това често остава само на хартия. В България не съществува възможността затворници да завършат висше образование дистанционно към български ВУЗ. Аз изкарах три пъти курсове по български език първи клас без да ми се даде възможност да уча нещо друго. Нямах право и на никакъв сертификат за завършен курс. Единственото обяснение за това бе, че съм чужденец", пише още в публикацията.

"На четвъртия път записах дистанционно обучение към университет в Австралия. Иронично е, че жалбите, които съм пускал срещу затвора, са използвани, за да се вменява конфликтно поведение от моя страна. Не е конфликтно поведение да се бориш по законен път, за да поправиш нередностите, на които ставаш свидетел. Не е конфликтно поведение да се позоваваш на законите в борбата си. Прокуратурата, която трябва да представлява законите, избира вместо това да ги игнорира, а началниците на затворите, които трябва да поправят лишените от свобода и да ги научат да спазват законите, обявяват човек за конфликтен, именно защото спазва законите и ги използва, за да се бори срещу неправдите, които се случват пред очите му. Нима това не звучи като абсолютна лудница? Системата, която трябва да служи за поправяне на хората, в момента просто ги смачква. Към момента българските затвори са по-вредни за обществото, отколкото са полезни. Целият този стрес и абсолютната изолация от обществото причинява единствено вреда на затворниците. След това те се връщат в обществото неподготвени и алиенирани. Но ръководството на затворите не го е грижа за това. Дори понякога се радва когато затворниците излежат присъдите си, тъй като те вече стават нечия друга отговорност, проблем на съседите. Колкото и доказателства да има за поправянето ми в затвора, за някои страни това никога няма да е достатъчно. Те никога няма да са доволни. Не знам какво ще стане утре. Не знам къде ще съм. Но където и да се намирам, няма да спра да водя борбата за българските затворници. Когато несправедливостта стане закон, съпротивата е дълг, завършва обръщението.

 "Не ми се обиждай, но ..."  е социален проект, подкрепен от български фонд за жените. Той редставлява своеoбразна онлайн изложба на дискриминативни и унизителни реплики и хората, които са получавали. Според екипа сред включилите се има хора с увреждания, хора от етнически, полови и религиозни малцинства, хора от различни групи и с различни истории, но с обща цел - да борят стереотипите и стигматизацията в обществото.

Няма коментари